петък, 4 май 2012 г.

На разходка през почивните дни около София

Няколко предложения за отмора през хубавите топли дни в близост до гр. София.

Владайски манастир "Св. Петка"

Владайският манастир е разположен в подножие на пл. Люлин срещу жп гара Владая, на ок. 1 км от с. Владая и на 5 км от София.

Транспорт:

До Владайския манастир може да се стигне или пеш от квартал Владая, или с кола, като се свива не от главния път вляво към центъра на Владая, а по асфалтовата отбивка вдясно. Отбивката минава покрай няколко вили и след от около 1 км се достига до манастира.

История на манастира:

Владайският манастир "Св. Петка" е основан през Второто българско царство и през 1328г. е бил сринат до основи от кръстоносци, като всичките му монаси били избити. Преди смъртта си, монасите заровили Евангелие и две икони – на св. Петка и на св. Неделя под каменен кръст, тъй като манастирът бил двупрестолен, т.е. посветен на двете светици. Чест гост във Владайската обител е бил цар Иван Шишман, който дарявал и много средства за манастира. През турското робство в манастира е имало подземна църква. Владайският манастир бил и хайдушко сборище, като хайдутите обичали да отмарят в сянката на многобройните дъбове в двора му. И до ден днешен десет дъба могат да се видят в манастира, като възрастта им е няколкостотин години.

Архитектура и текущо състояние:

Владайският девически манастир е действащ и сегашния си облик придобива през 1902г., когато е възстановена днещната църква "Св. Петка", върху останките на стара църква. Освен това, в чест на Св. Неделя са изградени параклис и нова черква. Манастира разполага и с каменни колони-свещници от 1911г., дарени от поклонници от с. Луково, Дебърско.
Жилищните постройки във Владайският манастир са скромни и са строени на няколко етапа. По време на строежа на главния път София-Перник, в манастира са или настанени трудови войски. Те, обаче, не само не напакостили на манастира, както това се е случвало в други обители, но и са помагали за съхранението му. Храмовият празник е на 14-ти октомври.

Настаняване в манастира:

 Във Владайския манастир не се предлагат храна и спане.




Големобучински манастир"Възнесение Господне"


 Манастира е разположение подножието на Люлин на около 30км западно от град София.

Транспорт:

До манастира се стига най бързо като се поеме по високоскоростна магистрала Е871 за гр.Перник.От източният кв.Мошино на гр.Перник се поема на север за с.Големо бучино като не се влиза в самото село а се продължава на северозапад понеже манастира е сгушен в полите на планина Люлин и до него се ходи по планинска пътека.Манастира се намира точно посредата между двете села Люлин и Големо бучино

История на манастира:

Основан е през 18в., и е възобновен през 19в.Манастира е съвкупност от еднокорабна и едноапсидна черква с една конха от юг и жилищна сграда.Запазени са останки от антична сграда.

Архитектура и текущо състояние:

В момента манастира е периодично действащ.

Настаняване в манастира:

Храна и спане в Големобучинския манастир не се предлагат.





Горнобански манастир "Св. Св. Кирил и Методий"


Горнобанският манастир (известен още и като Люлински) се намира в Люлин планина, на няколко километра от софийския квартал Горна Баня.

Транспорт:

До Горнобанския манастир се стига от софийския квартал Горна баня, като се минава през вилната зона на Горна Баня и се поеме по левия път на разклона.

История на манастира:

Възникването на Горнобанския манастир "Св. Св. Кирил и Методий" се свързва с крепостта, охраняваща Бучинския проход и със сръбския крал Стефан Урош. Според преданието, след построяването на манастира, там са пренесени мощите на сръбския крал и той става известен сред местното население като "Св. Крал". Днес мощите на светеца са поставени за поклонение в софийския храм "Св. Неделя".
Горнобанският манастир е бил многократно разрушаван, а по-късно – съграждан отново. През 1863г. местните жители от Горна Баня, издействат официално разрешение от турските власти за възстановяване на манастирската църква "Св. Св. Кирил и Методий". Новата църква е осветена през 1876г. от софийския митрополит Милети, а започва и строителството на просторна двуетажна сграда с чардаци.
След Освобождението Горнобанският манастир се замогнал и се сдобил със значителни имоти. През 50-те години на 20в., в манастира са настанени трудови войски, което слага край на духовния живот там. Имотите са разграбени, стопанството – разрушено, а монасите – прогонени. Впоследствие Светата обител е възстановена, но през 1972г., пожар унищожава манастирските сгради. Скоро след това е възстановена само черквата, но без съществувалия дотогава купол.

Архитектура и текущо състояние:

Горнобанският манастир е действащ и се състои се от църква и помощна сграда. Църквата е единствената сграда останала от стария манастирски комплекс и представлява еднокорабна, едноапсидна сграда, с две петостенни конхи и без купол. В храма може да се прочете историята на крал Стефан Урош II Милутин, а зад олтара все още могат да се видят фрагменти от стенописи.

Настаняване в манастира:

В Горнобанския манастир не се предлагат храна и спане.

Интересни места за посещения в района:

На 10-на километра източно от Горнобанския манастир се намира Боянската църква, която е един от 9-те културно-исторически обекта в България, под егидата на ЮНЕСКО.


неделя, 29 април 2012 г.

Триград



Няколко са легендите за произхода на името и самото село. Твърди се, че е старо тракийско селище. И никога досега от създаването си не е било преименувано независимо през какви исторически етапи преминава. Според едно от преданията името Триград идва от факта, че е горяло три пъти, но то не се приема за достоверно. Друга легенда разказва, че по време на потурчването на реката имало три греди и когато праведните минавали по тях, неверниците загивали. Трета причина за името била, че е ограден от три върха. Най-достоверно звучи легендата, че името идва от археологическите разкопки през 80-те години, когато се доказва, че тракийският произход на Триград идва от тракийското Три Ибрие – Три града. На километри от селото са открити гробищни могили, което говори, че е било голямо и известно селище. От векове е известно като място на лечебни билки и древни предания.
Местна легенда разказва, че когато Орфей засвирел, вятърът затихвал между клоните на дърветата, сякаш заслушан в неговата музика, птиците спирали във въздуха и животните спирали по горските пътеки, а зверовете укротявали. Когато вакханките разкъсали певеца и го хвърлили в реката, всяка капка от кръвта му се превърнала в красиво планинско цвете, наречено силивряк. Силиврякът е рядък реликтен ендемит за Балканите, притежаващ уникалните свойства на амброзията. Докато пътувате из региона можете да се полюбувате на нежните му цветове по планински поляни.
Географско разположение
Триград е село в Южна България. То се намира в община Девин, Област Смолян. Село Триград е разположено в Западните Родопи, недалеч от Българо-гръцката граница. Отстои на 26 км южно от общинския център – гр. Девин и на около 40 км западно от областния център – гр. Смолян. Намира се на 1240 м. надморска височина.
Къщите са накацали по скалисти възвишения, заобиколени от внушителни скални масиви. През селото минава р. Триградска, която заедно с р.Буйновска дава началото на р. Въча. Населението на селото е около 850 души.

Икономика
Развитието на курортно-туристическата дейност, базираща се на природните дадености и ресурси, е безспорно най-перспективно развиващият се отрасъл в местната икономика. Наблюдава се целогодишен туристически поток от български и чуждестранни туристи, привлечени от уникалното съчетание на девствена природа, запазени традиции, богато културно наследство и традиционно родопско гостоприемство. Сред атмосферата на селския живот и домашия уют в с.Триград функционират семейни хотели, къщи за гости и частни квартири.
Селото предлага на гостите си много атракции и възможности за активна почивка: функционира конна база, предлагаща коне за езда и обучение с инструктор, организират се походи с мотори „Ендуро“ с водач, съществуват възможности за скално катерене и делтапланеризъм.

Природни забележителности
Край Триград се намират три от Стоте национални туристически обекта – Ягодинската пещера, пещeрата Дяволското гърло и Триградското ждрело.
Село Триград е отправна точка на много туристически пътеки и маршрути, водещи до природни, културни и исторически забележителности. Такива са маршрутите: х.Ледницата – с.Мугла – Чаирски езера; с.Триград – с.Ягодина-Ягодинска пещера (Буйновско ждрело) и др.
Триградският карстов район е един от най-големите карстови райони в България. Тук има над 150 пещери, като седем от тях са били праисторически обитания. По поречието на р. Триградска, по пътя Девин-Триград, на 1,5 km от селото е разположено величественото и впечатляващо с красотата си Триградско ждрело, което е обявено за защитена местност. Триградското ждрело представлява дълбок пролом по течението на р.Триградска, чиито отвесни мраморни скали на места достигат височина 290 m над сухото речно корито.
Величествената гледка на отвесните скали, върху които на места растат смърчове и борове, придават особена стойност на този природен паметник. Варовитите скали на ждрелото са сред най-богатите местообитания на ендемични, редки и реликтни растителни видове в България. Също така гнездят и много редки птици, като скалната зидарка, различни хищни птици, кълвачи и др.
Един от феномените на Триградското ждрело е пропастната пещера Дяволското гърло. Водите на р.Триградска навлизат в пещерата, където образуват 12 подземни водопада, най-големият от които е с височина 42 m (един от най-високите в Европа) и се появяват отново след 530 m като буен карстов извор. Местните жители разказват, че нищо, влизащо в подземния лабиринт на пещерата, не излиза от нея. Съществува легендата, която разказва, че от пещерата Орфей проникнал в подземното царство на Хадес, за да спаси своята любима Евридика.
В землището на с.Триград се намира Харамийската пещера, която е пещера от пропастен тип, предлагаща атракция на границата между класическия и екстремния туризъм. Тя е една от седемте пещери в района, които са били обитавани в древността. Първобитният човек е намирал в нея сигурно убежище още през енеолита. На 8 km от селото се намира Ягодинската пещера, която е най-дългата в Родопите и е прочута със своята красота и наличието на сталактити, сталакмити и сталактони.
Защитена местност „Чаирите“ се намира на 19 km източно от с.Триград. Тук са се запазили от квартернера шест причудливи естествени свлачищни езера, сред които е и феномена „Пияната гора“. На 25 km югоизточно от селото се намира резерват „Шабаница“, където се опазва вековна буково-смърчова гора на възраст над 200 години, а на отделни смърчови екземпляри и над 350 години.

Триград е едно прекрасно място за почивка с любимите хора.Триград е място изпълнено с много емоции и уютна обстановка.Място изпълнено с вълнениея и положителни изживявания.

Седемте престола

„Седемте престола“ e православен манастир от Софийска епархия, намиращ се в Стара планина, на границата на Софийска и Врачанска област. По-точно описание: манастирът е в красивата долина на сравнително малката река Габровница, на пътя от гара Елисейна в Искърското дефиле към село Осеновлаг, Софийска област, в полите на връх Издремец (1492 m). Официалното му име е “Света Богородица”. Манастирът е сред Стоте национални туристически обекта, има печат целогодишно.

История

По източници и предания манастирът е издигнат по време на Втората българска държава XII–XIV век.
Легенда говори, че цар Петър Делян (Петър II) е починал в манастира, който временно е бил и столица на България. Пръв игумен на светата обител е станал братът на българския владетел.
Манастирът е по-известен с нехрамовото си име „Седемте престола“, заради своята уникална черква. Предание разказва, че седем боляри създали седем селища в близост до манастира - Осеновлаг, Огоя, Оградище, Буковец, Лесковдол, Желен и Лакатник. В черквата има седем параклиса (престола) и специалистите твърдят, че подобна не се среща никъде другаде сред българските християнски култови сгради. Със сигурност манастирът е съществувал през XVI в.
Северно от него има градище и останки от крепост. Местните хора я наричат Латинското кале, малко останки от което (части от каменна стена) и днес могат се видят, след като се поеме по стръмна пътека, започваща от манастира. Днешната порта на Седемте престола е взета именно от тези останки.
Друго предание говори, че в турско манастирът бил разрушен и опожарен. Вълчан събрал войводите. Решили да вдигнат манастира. Войводите били седем: Вълчан войвода, поп Мартин, Спирос Димитър, Маленко сърбин, Емин бей, Али бей и Петър. В тяхна чест църквата била направена със седем престола. Вълчан намислил всичко, за да скрие входа за подземието на калето. Там в подземието имало римско съкровище.
В манастира е пребивавал и служил литургия и Св. Софроний Врачански, епископ на Врачанска митрополия, в чийто диоцез е попадал манастирът тогава.
Манастирът е бил любимо място за поклонение на българския класик Иван Вазов, който е написал за него стихотворението "Клепалото бие".
Сред забележителностите на манастира е гробът на известния български детски писател Змей Горянин (1905-1958 г.) в двора зад църквата.
Сегашният манастир е оформен при възстановяване през 1970 г. Към манастира през 1848 г. е изградено килийно училище. Манастирът е бил духовен и религиозен център с особено значение за развитието на околните селища по времето на турското робство.

Информация


Черквата на светата обител
"Седемте престола" се намира на 86 км от София и това го прави популярна дестинация за разходка през уикенда за жителите на столицата. Прекрасно е реставриран и разполага с 50 легла, паркинг и ресторант. Манастирът е достъпен за автомобили по тесен асфалтиран път от гара Елисейна в Искърското дефиле. Гара Елисейна е спирка по маршрута на пътническите влакове, отстояща на 64 км от София и на 10-12 км от манастира. Всяка вечер до манастира отива автобус, който прави връзка с един от пристигащите влакове.
Манастирските сгради обхващат: църква, камбанария, триетажна битова сграда (килийно училище) и втора двуетажна битова сграда с монашески килии и магерница. Особена историческа и архитектурна стойност представлява старинната манастирска църква „Рождество Пресветая Богородица“. В нея под един покрив са вградени седем по-малки църкви (престоли), откъдето е произлязло названието „Седемте Престола“.

гумени на манастира



                                                                                                              
Осеновлашки манастир
Първият игумен е Отец Гаврил, XI век.
...
1770 - 1783 г. настоятел, поп Мойсей от с. Церово, Софийско
1774 - 1820 г. игумен, йеромонах Анани Рилец от с. Осеновлак. Софийско
1874 - 1890 г. настоятел, поп Мартин Войвода от с. Батин, Русенско
1791 - 1796 г. настоятел, поп Михаил от с. Осеновлак, Софийско
1822 - 1837 г. игумен Харалампий
1837 - 1838 г. игумен, йеромонах Теофан от София
1838 - 1839 г. игумен, йеромонах Констандий от Черепишкия манастир
1839 - 1869 г. игумен, йеромонах Христофор от Калофер - Сопотски манастир
1869 - 1872 г. настоятел, свещеник Никола Георгиев от с. Бов, Софийско
1872 - 1893 г. игумен, йеромонах Васирион от Черепишкия манастир
1893 - 1895 г, настоятел, свещеник Иван П. Михайлов от с. Осеновлак, Софийско
1895 - 1909 г. игумен, йеромонах Андрея от с. Зърнево, Неврокопско
1930 - 1953 г. игумен, йеромонах Кирил
1953 - 1955 г. игумен, поп Тодор
1955 - 1968 г. игумен, йеромонах Христофор Рилец от Рилския манастир
от 1968 г. управител е протоирей Димитър Петров Кръстанов




неделя, 22 април 2012 г.

България - Боженци

Боженци е село с история повече от 600 години. Началото е легенда. Легендата за болярката Божана, която преди 6 века извела от разсипаната столица Велико Търново синове и братя. Заедно те се заселили сред вековните гори и построили селище, наречено на нейно име.

Боженци се слави с приятния полъх на Балкана, с прохладно лято и хубава зима. И не случайно българинът е построил на това парче земя едно от най-българските и най-цветущи  някога селища.

Върху климата на Боженци оказва влияние Стара планина. Тя спира студените ветрове от север и топлите от юг. Макар и по-слабо, но и тук се чувства топлият вятър, който  слиза от северните склонове на планината. Във всяко селище той има различно име – южняк, топляк, снегояд, развигор. Духне ли топлякът през зимата, студените дни и нощи в Боженци стават необикновено топли и приятни. Снегът се размеква, ледените цветя от прозорците се стопяват, а от капчуците се стичат капки. Появи ли се пролетта, времето бързо се затопля а снегът за няколко дни изчезва. Тогава жителите на Боженци влизат в градините си и наведени над правите лопати, обръщат земята и подготвят лехите.


Боженци винаги е било част от големия свят. Разположено близо до стария римски път Никополис ад Иструм - Августа Траяна - Константинопол, божанкалии векове наред пътуват и търгуват с Русия, Италия, Австро-Унгария, Франция, Анадола ...
Със 110 къщи и около 500 жители, в края на 19 век Боженци е административен, търговски, културен и духовен център. Но постепенно хората се изселват. Остават 100 къщи, които са на възраст от 100 до 250 години. Затова през 1964 година селото е обявено за архитектурен и исторически резерват, а четиридесетте души, които живеят в него, го пазят живо. Но в това старинно селище човек и сам да живее, не се чувства самотен.
Селото–резерват се посещава от хиляди хора, ценители на стойностите неща, през всички сезони. Тук могат да се разгледат две музейни къщи от 18 и първата половина на 19 век с оригинални предмети от този период.
Експозицията „В историята остават лудите глави и щедрите дарители” представя историята на Боженци с богат снимков материал, предмети на бита и лукса – част от битието на божанкалии, родословия на видни боженски фамилии, подарили (както е било прието да се казва тогава „оставили за спомен”) училища, църкви и къщи, а чрез участие в политическия и културния живот на България – и добро име.
Музейни обекти са и менгемe за восък с оригинален механизъм от началото на 19 век, ножарска работилница, постоянна изложба - базар на тъкани, килийно училище, зала, в която се редуват изложби според сезона и календарните празници – сурвакници, мартеници, великденска обредност, картини, фотоси.
Интересно е да се знае, че селото има махали, които се наричат според имената на няколко големи рода: махала „Дрянковци“, „Чакалска“, махала „Сирените“, „Лажовска“ махала, „Червенашка“ махала, „Робовци“, „Топалите“, „Парлапаните“, махала „Точйлка“ и махала „Зареда“, която преданието сочи като най-старата в селото.
В Боженци се провеждат ежегодно детски пленери по живопис с участието на деца от различни градове. Според календарните празници са и автентичните възстановки на народни обичаи - Лазаруване, Коледуване, Гергьовден. Селото предлага възможности за почивка във възрожденски къщи, работят механи, кафенета, дюкяни.

Ако мечтаете да посетите това уютно място, моментът може би е именно сега, през наближаващите почивни дни, защото на 22 септември е сбора на селото, който обещава богата и разнообразна програма, която ще продължи до 24 септември.










България - Чепеларе най-слънчевия град


Чепеларе се намира в централната част на Родопите, по горното течение на река Чепеларска, при средна надморска височина 1150 метра и територия 375 кв. м. Чепеларе е най-слънчевият град в България – 270 дни в годината. Зимата е мека и топла. Снежната покривка се задържа сравнително дълго, между 80-120 дни в годината със средна дебелина 30-80 см. Пролетта настъпва значително късно, а лятото е прохладно и свежо.
История
От древността Родопите са тайнствена и загадъчна планина. Планината на митичния Орфей и бесите – пазителите на прочутия храм на Дионисий. Археологическите разкопки свидетелстват за наличието на живот от около ХІІ век пр. Христа. Останките от множество тракийски крепости говорят, че тук в древността е кипял богат обществено-културен живот. Крепостите са охранявали тракийския път от гр. Абдера (на Егейско море) за Истрос (р. Дунав). Залежите на руда в региона благоприятстват за развитието на металодобива и ювелирното изкуство от дълбока древност. Находките на бронзови тракийски фибули говорят, че още през 7-8 век пр. Христа е имало центрове на отливно производство. На сегашната територия на Чепеларе са намерени повече от една трета от всички дъгови еднопружинни фибули. Рударството продължава да се развива и след покоряването на района от римляните. За това косвени сведения се съдържат в раздела за мините и онези, които работят в тях, в Закона на император Валентиан I (364-375 г. сл. Хр.) и в творчеството на римския поет Клавдий (ІV в. сл. Хр.). Откритите при археологически находки стъклени съдове, чаши, токи, монети и керамика от късната римска епоха (379-450 г. сл. Хр.) свидетелстват за продължаващия интензивен стопански живот. През 1911 г. при направени разкопки са открити следи от римска баня, която за сега е единствената следа от градско строителство в Централните Родопи.
От периода на Първата и Втората българска държава (681-1393 г.) са открити множество средновековни крепости, селища и некрополи, някои от които продължават да се използват още от тракийско време.
През епохата на Българското Възраждане (1762-1878 г.) в гр. Чепеларе и селищата около него кипи оживена културно-просветна дейност, илюстрирана от съществуващите 14 храма и 72 параклиса. Четирите от църквите са декларирани като художествени паметници на културата с национално значение, а една от църквите и 15 параклиса са декларирани като паметници на културата от местно значение. Към всеки храм е съществувало и училище.
Чепеларе днес
Няколковековната богата история на Чепеларе го е утвърдила като административен, стопански и културно-просветен център в Родопите. Градът е интересен етнографски и фолклорен резерват. Тук е съхранена уникалната родопска архитектура, а изкусните майстори на губери и китеници, козяци и родопски черги продължават да радват ценителите на народните занаяти.
Районът изобилства и с природни забележителности. Тук са прочутите Чудни мостове (Ер Кюприя) - три естествени моста върху малката река Айдарско дере, оформящи един от най-забележителните природни феномени в Родопите. Край Пампорово е резерватът Момчиловски дол - първична черноборова гора, защитените местности Дълбоки дол, Смолянски езера, Невястата (Турлата) вековни гори, свлачищи езера и скални образувания.
В Чепеларе функционира единственият на Балканския полуостров музей по спелеология, представящ красотите на пещерите и пещерни експонати, запазени от зората на човешката история.
Не по-малко великолепни са и православните храмове в гр. Чепеларе. Единият е посветен на Св. Атанас и е построен през 1935 г. Другият, носещ името на Св. Богородица, е изграден през 1866 г., като през 1868 г. до него е издигната и двукатна сграда за училище. Храмът представлява еднокорабна, едноабсидна базилика със стенописи, дело на художниците Димитър Христов и Георги Хрисев или Ксаф. Интересен е стенописът "Адам оре земята", който е с подчертан етнографски елемент.
В Чепеларе вече функционира и Музей на ските и ски спорта, разказващ за богатата история на белите спортове в района. Градът стана известен и като родно място на олимпийската шампионка по биатлон от Нагано '98, Екатерина Дафовска.
Ако сте почитатели на планинския туризъм и намирате тази част на Родопите за любопитна и предизвикателна, можете да изпробвате следния маршрут:
Чепеларе - х. “Изгрев” – “Глухите камъни” – “Чудните мостове”
В Чепеларе се тръгва от моста в долния (северния) край на града, по улицата, която води в Сивковска махала. Пресича се махалата в западна посока и за около 15 мин от моста се стига до края на града. Маркировка до момента няма, само едно малко ромбче, отбелязващо началото на велосипеден маршрут. Едва извън града започва рядка синя маркировка за х. “Изгрев”. Тя следва пътя и долината на Сивковска река в западна посока. Отначало пътят е асфалтов, преминава покрай чешма, а наклонът му почти не се усеща.
На около 2,5 км (45 мин) от края на града пътят става черен, като изкачването продължава. Стига се до разклон в дере. Наляво продължава велосипеден маршрут, а пешеходният вариант за х. “Изгрев” е надясно по дерето, по дърварски път. Пътят прави остър завой надясно и започва бързо да се изкачва. На около 1 час от Чепеларе, без никакви означения на самия път, пътеката го напуска вляво и започва стръмно изкачване, което “сече” завои. След 8-10 мин (600 м) се излиза отново на пътя, върви се малко по него вляво, докато се стигне до разклон. Пътеката е по средата между двете разклонения, на пръв поглед изглежда като изровена от водата урва, а дървото с маркировката е отрязано. Стръмното изкачване трае около 15 мин (1 1/2 часа от Чепеларе), след което пътеката завива рязко вляво и става почти хоризонтална. Маркировката е слаба в посоката на изкачването, но има табели, означаващи слизането (трябва да се търси гледна точка от обратната посока). Изкачва се плавно по склона, но на места е затрупана или разрушена от дърводобивна дейност. Маркировката продължава да е слаба, но трасето за движение е ясно очертано в гората. След около 15 мин се излиза отново на дърварския път, по който се тръгва наляво. Върви се известно време по него, пресича се едно дере и след дерето следва разклон. По-новият дърварски път остава вляво, а вдясно тръгва по-стар и обрасъл горски път, по който е и маркировката.
Излиза се на широки поляни (2 1/2 часа от Чепеларе). Поляните са сравнително трудни за ориентиране, но пък изкачването почти свършва. Пътеката пресича перпендикулярно голям черен път, изкачващ се от ляво. След това минава покрай къща (остава вдясно) и стъпва на път. По него се върви около 100-150 м напред (изток-североизток), като пътят пресича плитко деренце. Маркировката е нарядко, за ориентир могат да служат двата далекопровода, които са почти успоредни и са построени от двете страни на пътя. След плиткото деренце, пътят завива рязко вдясно, а пътеката се отделя наляво от него и започва отново да се изкачва в северна посока. Хубава маркировка има едва в края на гората, на около 100 м по-нагоре. Навлиза се в рядка стара гора, през която се върви по плетеница от пътеки с или без маркировка и за около 25 мин от къщата в началото на поляните се стига до х. “Изгрев” (1711 м н. в., 3 часа от Чепеларе).
От х. “Изгрев” се тръгва на северозапад по широк горски път, като маркировката е с червен цвят. Пътят се изкачва плавно през гора и за около 30 мин стига до обгледна поляна. Наляво се отклонява маркирана с червено пътека за х. “Студенец” и Пампорово, а напред се открива гледка към Мурсалица и Перелишкия дял. За х. “Персенк” се продължава вдясно, все по пътя, който постепенно завива на север, заобикаляйки от запад широко билно възвишение. След около още 30 мин наляво от основния се отделя по-незначителен път, който се пренебрегва. Основният път излиза на широки поляни (местност “Гьола”), в далечния край на които, до пътя, има хубава чешма (1 час от х. “Изгрев”, 4 часа от Чепеларе). От чешмата се продължава на север все по пътя, който почти няма наклон, навлиза отново в гората, преминава покрай още една чешма (наскоро обновена) и излиза на друга поляна. След тази втора поляна, черният път постепенно завива наляво и започва да губи височина. Вдясно от него се отделя по-малък черен път. Разклонението е маркирано, но трябва да се внимава да не се пропусне. Тръгва се по този по-малък черен път вдясно, който стръмно се изкачва с няколко завоя на връх Мечкарски (Айдарски камък), висок около 1850 м. На върха има малка полянка и стара триъгълна маркировъчна табела. Пътят преминава в широка пътека, която завива надясно и продължава почти хоризонтално, пресичайки последователно няколко полянки. След това отново тръгва в северна посока и за около 15 мин от върха плавно слиза в местността “Глухите камъни” (2 1/2 часа от х. “Изгрев”, 5 1/2 часа от Чепеларе).
Глухите камъни представляват две големи риолитни скали, сякаш забодени на поляната от невидима ръка. Край тях е направена масичка за почивка и огнище. Местността е важен разклон – напред по билото, с обща посока север, продължава червената маркировка за х. “Персенк”. Надясно, маркирана със зелен цвят, се отделя пътеката за х. “Скални мостове” и Чудните мостове. Тя напуска билото и започва да слиза с добър наклон в североизточна посока. На няколко места пътеката пресича нов дърварски път, който може да бъде доста кален. Маркирана е добре, но трябва да се внимава, тъй като зеленият цвят лесно се слива със зеленото на гората, а някои дървета с маркировки са отсечени. На десетина минути от Глухите камъни пътеката известно време се движи по горски път. Навлиза се в млада и гъста иглолистна гора, на мястото на изсечена стара гора и пътят отново става пътека. Върви се почти хоризонтално. Когато отново започне слизане, трябва да се внимава, тъй като след около 400 м маркировката завива рязко вляво, напускайки добре изглеждащата пътека. От долу нагоре има ясна маркировка, тъй че на слизане можете да се обърнете и да погледнете за “обратната” маркировка. Всъщност пътеката се връща в старата гора северно от сечището, където пътеката е също добре очертана и маркирана. На още 400 м се пресича горски път, където отново маркировката е поставена само от гледна точка на изкачващите се. Следва нов рязък ляв завой и наклонът почти изчезва. Продължава се през гора и за около 10 мин се стига до стар дърварски път в дере. Пресича се дерето и се тръгва по пътя. С леко слизане пътят мени посоката си между север и изток и за около 20 мин извежда на много по-голям и здрав горски път. Завива се надясно по него, започва слизане, което за около 30 мин отвежда до х. “Скални мостове” (1586 м н. в., 1 ч 20 мин от Глухите камъни, 7 ч от Чепеларе).
От х. “Скални мостове” се тръгва надясно, надолу по асфалтирания път за Сините ханчета и с. Забърдо. С няколко серпентини пътят слиза до Чудните мостове и старата хижа “Чудните мостове”, разположена непосредствено до Големия мост (800 м от х. “Скални мостове”). На няколко места пряка маркирана пътека пресича завоите на пътя и за около 15 мин. извежда на Големия мост (7 ч 20 мин от Чепеларе).

България - Вършец град на здравето


Град Вършец е скътан в пазвите на северните гористи склонове на Стара планина, по поречието на река Ботуня. Той отстои на 85 км северно от София и на 30 км южно от областния център Монтана.

Вършец е един от най-големите балнеоклиматични курорти в България, с минерални извори, ползвани още от римско време. Той е курорт от 1850 г.  и национален курорт от 1950 г.
Курортът е разположен на 400 м. надморска височина върху огромен гранитнодиоритен масив, съхраняващ неизчерпимо количество топла минерална вода. Високите планински вериги  го предпазва от студените ветрове и колебание на температурите, и прави въздуха приятен и свеж.
Само на 10-тина километра е високият 1785 метра връх Тодорини кукли.
Вършец е чудесен кът за отмора, съчетал здравословен  умерено-континентален климат с лековита минерална вода. Лятото е прохладно, а зимите меки и безветрени, дните ясни и слънчеви.
Сто хиляди декара са естествените широколистни гори в общината. Градът е известен като най-зеленият и екологически чист в страната. Притежава лесопарк над 800 дка с борови насаждения и декоративна разстителност.        
Минералната вода (хидрокарбонатно-сулфатнонатриева) от шестте извора и сондажи е с общ дебит около 20 л./с. и средна темперетура 37 градуса - бистра, безцветна и с приятни питейно вкусови качества. Благоприятна и естествена темперетура, ценни химични съставки, алкална реакция и слаба минерализация обославят високия й полезен ефект.

В околностите на Вършец има интересни забележителности и местности за отдих и туризъм.
Най-близкото и лесно достъпно място е местността Водопада на около 3 км. от центъра на Вършец. Пътят до нея върви покрай бистри реки през поляни, покрай орехи и ели.
Към местността "Бялата вода", водят два пътя. Единият – за пешеходци, през "Иванчова поляна" - срещу течението на р. Голяма Баница, а другият асфалтиран 7 км.
За любителите на планинския туризъм интерес представлява връх "Тодорини кукли" (1785м.) .Той е една от най-високите точки на Стара Планина. До него е направена туристическа маркировка. С водач върхът е достъпен и за нетренирани ентусиасти. От него се виждат отсечените скали на Врачанския Балкан,  връх Ком, а през ясни и летни дни се вижда сребърната ивица на р.Дунав.
Красиви местности в района на гр.Вършец са : "Червения камък" и "Иванчова поляна".
Източната част от котловина на гр.Вършец е типично карстов район – тя представлява хълмисто плато със средна надморска височина 1000 м. и стръмни склонове към долините на оградните реки (ср.н.в. 400м.). В "Страшенския" дял са проучени 79 пещери и пропасти, някои от които са най-дълбоките (дълбочина над 100 м.) и най-красивите в нашата страна, като по-известни са: "Соколска пещера", "Пещера Кръста", "Местност Барките", "Пещерен комплекс Кална Мътница" и местност "Испийски кладенец".
За тези, които предпочитат "градския" туризъм, традиционните посещения в Общинския музей и градската художествена галерия, както и разходка из градския лесопарк.
Общинският музей притежава експозицията в 4 раздела : "Античен", "Археологически находки и монетна колекция", "Балнеология" и "Етнография".
Градска художествена галерия разполага с 664 платна и 27 скулптури от дърво, глина и гипс;
Градски лесопарк е създаден е в началото наминалия век (1911-1912г.) с доброволния труд на местните хора под ръководството на първия бански лекар д-р Дамян Иванов. Паркът заема площ от 800 дка и е втори по големина у нас след Борисовата градина в София. Градът притежава и уникален булевард с чинари и Секвоя Гигантея – дърветата са на възраст около 100 години.
Други интересни места са свързаните с историята на града:  "Римските калета" и "Християнските храмове".

Бора Бора




Бора Бора (на френски Bora Bora) е малък остров от архипелага Дружествени острови на Френска Полинезия, заобиколен от лагуна и риф. В центъра му е разположен застинал вулкан. Най-високата му точка е 727 метра, а площта му е 29 квадратни километра. По данни от преброяването през август 2007 г. жителите му са 8 880 души.

Първите заселници полинезийци идват на острова през 4 век. Европейците стъпват на него през 1722 г. През 1842 г. става протекторат на Франция. По време на Втората световна война американците го превръщат в стратегическа военна база. Макар че е официално закрита на 2 юни 1946 г., много американци толкова харесват острова, че остават на него.